11.12.2012. От 2-3 месеца в главата ми се върти песента на "Щурците" "Бялата птица". "Ще се срещнем ли кажиии. Ето я отлетя Бялата птица... беше и във мен. Ще се срещнем ли кажи".... И ставам носталгична и чувствам че дъщеря ми Мимми има нужда от помощта ми и майчиното ми присъствие. Мислено й отпращам енергийно присъствие и целувам ръцете й. Тя е в беда. Чували сме се съвсем набързо по тел. Все е заета, припряна.
Един ден и по-конкретно преди 2 седмици точно, решавам да сложа край на сигнализацията на натрапчивата мелодия и текст на "Бялата птица" и на чувството за болезннена безпомощност.
Ставам рязко и пускам лаптопа. Отивам право на профила на баща й във Фейсбуука. И какво откривам там. Следното съобщение "Когато мислиш че Господ ти дава всичко, и си в Рая, не вярвай. Изведнъж бездната се отваря и ти си на дъното на пропастта. Добре дошли в Швеция".
Замислих се. Така и не можах да отгатна какво ли пък толкова лошо му се е случило. Децата са при него, уж млада годеница му пристигнала на крак от далечните Филипини, за да измести мен, старицата. Въобще, кеф на квадрати.
На следната утрин реших отново да проверя и намирам въпрос от азиатка-негова приятелка. "Петер, какво става, какво се е случило".
Петер: "Правителството открадна децата ни".
Целият свят се срина на парцали под мене.
Не, вече не подценявам мелодиите в главата си и рефрените които ми се набиват. Уж само така от бездната на Нищото дошли и се разпръкнали...